РЕФЕРАТ
„Латинска Америка през Студената война”
Автор: Добромир Василев, XI г клас, АГ „Гео Милев”
СЪДЪРЖАНИЕ
1.Резюме
2.Аржентина:
2.1.Хуан Перон и издигането му до властта
2.2.Аржентина по пътя на Перонизма
2.3. Години на хаос и нестабилност
2.4. Нов шанс за Перон и Аржентина
2.5.”Мръсната война”
2.6. Аржентина по пътя на демокрацията
3.Чили
3.1.Салвадор Алиенде и „Чилийският експеримент”
3.2. Ерата на генерал Аугусто Пиночет
3.3.Чили след края на хунтата
4.Заключение
5.Използвани източници
РЕЗЮМЕ:
През втората половина на 20 век Латинска Америка придобива все по-важно икономическо и геополитическо влияние на световната сцена. Историята на този регион след края на Втората световна е белязана от кървави военни преврати, политически хаос, икономическа нестабилност и грубо потъпкване на човешките права. В латиноамериканското общество се наблюдава огромно финансово разслоение, което предопределя бъдещи конфликти. През периода на Студената война латиноамериканските народи неволно са въвлечени в противоборството между САЩ и Съветския съюз, а идеологиите на комунизма, фашизма и анархизма завинаги оставят своите кървави следи върху страните от региона. В периода 1945-1989 почти няма държава от Латинска Америка, в която да не са извършвани преврати, съпътсвани с масово насилие , убийства и репресии. Опитите за демократично развитие на държавите биват смазвани, а гладът и мизерията преследват народите на Латинска Америка.
Настоящият реферат ще се спре на някои основни събития , държави и личности, които са особено важни за историята на Латинска Америка. Управлението на Хуан Перон и съпругата му Ева Дуарте в Аржентина, превратът на генерал Аугусто Пиночет и по-нататъшната съдба на Чили, както и Сандинисткото движение и неговата дейност в Никарагуа са основни теми в реферата. Той ще се опита да даде изчерпателна информация и безпристрастна оценка на противоречивата история на Латинска Америка. Хронологическата рамка на реферата е в периода на Студената война, но накратко се разглежда и състоянието на конкретната държава в днешно време и отпечатъкът, който историческите събития са оставили върху нея.
АРЖЕНТИНА
1.Хуан Перон и издигането му до властта
Генерал Хуан Доминго Перон (1895-1974 год.)
Безспорно най-важните и влиятелни фигури в политическия живот на Аржентина през втората половина на 20 век са фамилията Перон – Хуан Перон и двете му съпруги Ева Дуарте и Изабел Мартинез де Перон. Хуан Доминго Перон е роден в град Лобос през 1895 година. Амбициозният младеж се записва във военно училище още на 16 и стремително си пробива път в йерархията. През 1938 е военен наблюдател в Европа и има възможност да посети Франция, Испания, Германия, Унгария, Албания, Югославия, както и Италия , където добива непосредствени впечатления от правителството на Бенито Мусолини. Без съмнение обиколката из Европа оказва силно влияние на Перон, запознавайки го с управленските и политически модели на Стария континент – полезен опит, който впоследствие ще му помогне в държавническите дела.
През 1943 военните в Аржентина подготвят преврат, с който да свалят правителството на Рамон Кастильо. Хуан Перон е част от заговора и след осъществяването на преврата започва бавното му, но сигурно издигане в управленските среди. След преврата президент става генерал Артуро Раусон , но мандатът му продължава едва 4 дни заради разногласия с приближените си. След като подава оставка , Раусон е назначен за посланик в Бразилия,но личността му ще играе роля в политическия живот на Аржентина и занапред. Следващият президент генерал Педро Пабло Рамирез е начело на държавата по-малко от година, след което е сменен от генерал Еделмиро Хулиан Фарел. През това време Хуан Перон се устремява към властта, заемайки различни държавни постове Заслуга за издигането му имат не само амбицията и интелектът му,но и фактът, че се обвързва със социалистически и синдикалистки движения. Перон дава примамливи обещания на работниците , с които спечелва тяхното доверие и подкрепа. В представите на аржентинците той е приятел на бедните и трудовите хора.
По време на управлението на Еделмиро Фарел Хуан Перон се издига до вицепрезидент и секретар по военните въпроси. В собствените му военни редици обаче назряват проблеми – военният си е спечелил много врагове, които се боят от нарастващата му популярност. На помощ му се „притичват” профсъюзите , които организират масови демонстрации за освобождаването му от ареста. Четири дни след като е освободен от затвора , Перон предприема вероятно най-важната стъпка в личния си и политически живот – сключва брак с Ева Дуарте – аржентинска актриса , една от най-големите звезди в радиото по онова време. Бъдещата двойка се запознава през 1944, когато мощно земетресение отнема живота на 6000 човека в град Сан Хуан. Перон подема инициативата известни актьори от радиото и киноиндустрията да събират пари в помощ на пострадалите. На гала вечерята дадена в чест на успешното завършване на начинанието , Хуан и Ева се срещат за първи път. Връзката им разбунва духовете в кръга на Перон. Двамата принадлежат към различни обществени класи, за които по онова време не е обичайно да се смесват. Освен това съвместно съжителство без брак е считано за аморално в католическа държава като Аржентина, където църквата има изключително силни позиции. Възрастовата разлика между двамата е значителна – когато се запознават Хуан Перон е на 48 години, а Ева Дуарте едва на 24. Те се превърнат в една от най-известните и обичани двойки по света и изиграват решаваща роля за съдбините на Аржентина.
Хуан и Евита Перон – символи на новата Аржентина
2.Аржентина по пътя на Перонизма
Амбициран след освобождаването си, Перон се кандидатира за президентски пост на изборите през 1946 и го печели. Първата му задача е да се погрижи за работническата класа, която му е помогнала в решаващ момент. Политиката на новия държавен глава е основана на неговата нова идеология, наречена Перонизъм – тя се гради на няколко основни принципа:
Силно авторитарно централизирано правителство със строг контрол върху опозиционните сили
Недопускане на чужди влияния и намеса в политиката на Аржентина – политика, доближаваща се до изолационизъм.
В икономическо отношение подходът не е нито социалистически, нито капиталистически , а по-скоро съчетание между двата.
В действителност Перон олицетворява масовата държава-нация и скъсва с политиката на либералната олигархия , царяла дотогава в страната. Идеологията му често е определяна като фашистка – допълнителен повод за това е фактът, че Перон открито изразява възхищението си от италианския Дуче Бенито Мусолини. Много бивши нацисти нелегално преминават в Аржентина и живеят там в изгнание, което допълнително придава фашистки уклон на политиката на Хуан Перон. Държавният глава има амбициозна програма за индустриализация на страната и през 1947 обявява петгодишен план за възход на националната индустрия. Подобряването на условията на труда за работниците среща несъгласието и съпротивата от страна на средната и висшата класа в страната, свикнала да се отнася презрително с тях. Перон вдига драстично надниците на работниците и по време на неговото управление те имат невиждан дотогава стандарт на живот – факт, който неминуемо увеличава доверието в новия държавен глава. В някои отношения политиката на новия президент е изключително напредничава: въведено е обществено осигуряване, трудови съдилища, професионални правилници, жилищно устройване и т.н.В икономически план държавният глава следва политика на държавна индустриализация и национална независимост, предлагайки модел за една авторитарна и популистка държава-нация. Той се идентифицира с този модел,;доказателство за това e и фактът, че Перонистката партия продължава да съществува много след неговата смърт през 1974. Перон се радва на традиционно силна подкрепа от страна на профсъюзите, военните и Църквата.
Наред с положителните страни на управлението на генерала обаче се наблюдава и липса на свобода на словото. Възхищаващ се на италианския диктатор Мусолини, Перон започва да използва някои негови приоми. Изразяването на мнение против правителството коства работата на всеки един аржентинец, а опозицията е притисната до стената. Вестници, позволили си да пишат против действията на правителството, биват затваряни.
Не може да се отрече фактът , че за голямата популярност и доверие, на които се радва Перон сред определени кръгове от аржентинското общество, заслуга има харизматичната му съпруга Ева Дуарте. Когато Перон се кандидатира за президент, тя използва известността си сред народа, за да осъществява популистка предизборна агитация чрез радиопредаванията, които води. По време на предизборната кампания на Перон Ева Дуарте неизменно го придружава на обиколки из цялата страна. Широката й популярност, личностното й обаяние, както и защитата на работниците, я превръщат в икона за определена част от аржентинския народ. Доверието , което вдъхва на обикновените хора, компенсира авторитарния стил на управление на съпруга й. Останалите са скандализирани от свободното й поведение и проявяват неприязън към нея. Веднага след избирането на съпруга й за президент, госпожа Перон започва активно да участва в политическия живот на страната. През 1947 тя предприема пътуване из Европа, като най-запомняща се остава срещата й с испанския държавен ръководител генерал Франсиско Франко, завзел властта след продължилата 3 години опустошителна Гражданска война. Ева Перон е посрещната изключително радушно в страната, а Франко й връчва авторитетна награда – испанският ръководител се стреми да поддържа добри отношения с Аржентина, тъй като собствената му страна му е изпаднала в политическа изолация. За аржентинските историци посещението на Ева Перон в Испания и срещата й с авторитарния Франко дава допълнителни поводи да се обявява тясна връзка между Перонизма и фашизма. Амбициите на Ева Перон са големи – през 1951 тя изявява желание да заеме вицепрезидентския пост. Въпреки че военните са вбесени от поведението й, работническата класа я подкрепя безрезервно. Първата дама е спечелила тяхното доверие, определяйки се като жена от народа, която „знае какво е да си гладен и да търпиш нищета”. След известно колебание тя решава да се оттегли от надпреварата, оставяйки на съпруга си да „напише страниците на аржентинската история”. Причината може би се корени и във влошеното здравословно състояние на съпругата на Перон. Тежко заболяване отнема живота й през 1952 година, когато е едва на 33 години. Приживе й е присъдена титлата „Духовен водач на нацията”.
Смъртта на Ева Перон е тежък удар за страната. За своя кратък живот, Първата дама се превръща в най-известната жена в Латинска Америка, символ на новото лице на Аржентина, крепител на работническата класа в страната и надежда за едно по-добро бъдеще Във време , в което аржентинките нямат право да гласуват и дори да носят панталони, Ева Дуарте е не просто подчинена на съпруга си, а негов равноправен партньор в живота и политиката, гаранция за неговия управленски успех и идеал за всяка бедна аржентинка. По нейно време милиони са инвестирани в строителство на къщи за крайно нуждаещите се ,за образование и здравеопазване. По нейна инициатива аржентинските жени получават правото да гласуват. Безспорно действията на Ева Перон имат за цел в голяма степен да пропагандират режима на съпруга й – милионите жени, получили право на глас, ще го дадат за Хуан Перон. Със смъртта на Ева Перон ерата на Хуан Перон започва да залязва…
Хуан Перон спечелва втори мандат през 1951 год. Генералът се изправя пред сериозни икономически трудности, които започват още в края на първия му мандат. Специалният конгрес, свикан от президента с цел решаване на разногласията и проблемите , не дава очакваните резултати. Генералът вече не може да разчита на подкрепата и авторитета на Ева Дуарте и трябва сам да се пребори с влошаващото се положение в страната. Скоро страната ще преживее сериозни сътресения. Противниците на президента организират кървави терористични актове, които отнемат много човешки живота. На 15 април 1953 две бомби избухват по време на митинг на централния площад на Буенос Айрес. 7 души са убити, а 95 – ранени. Датата 15 юни 1955 се превръща в истинска трагедия след неуспешен опит за държавен преврат , в който е използвана авиацията. Броят на загиналите е шокиращ – 364 души. Подобни атентати и кървави сблъсъци са често явление в историята на региона през втората половина на 20 век. Последва разрив с Римокатолическата църква – един от верните съюзници на Перон –който допълнително влошава състоянието на режима. Ватиканът има за цел създаване на Католическа политическа партия , на което Перон се противопоставя. Правителството възнамерява да легализира проституцията, да разреши разводите и да раздели Църквата от Държавата, което води до окончателно влошаване на отношенията. Перон вече не може да разчита на един от най-верните си съюзници. Президентът е и силно критикуван заради отношението си към изтъкнати хора на изкуството , политици и интелектуалци, които биват преследвани и често напускат страната заради несъгласието си с действията му. Военните също обръщат гръб на генерала и единствената му подкрепа остават профсъюзите, които призовават правителството на Перон да остане на власт.
Краят на почти 10-годишното управление на Хуан Перон е сложен на 16 септември 1955 с преврат, начело на който застават генерал Едуардо Лонарди, генерал Педро Еухенио Арамбуру и адмирал Исак Рохас. Събитието остава в историята като „Revoluciуn Libertadora”. В боеве между привържениците на режима и превратаджиите загиват около 200 души. Перон подава оставка и търси политическо убежище в съседен Парагвай, където по това време на власт е личният му приятел Алфредо Стреснер. По-късно Перон живее известно време в Панама.Там се жени за Мария Естрела Мартинез – певица в нощен клуб. Двамата се установяват трайно в Испания , но кариерата на Перон в политиката далеч не е приключила.
3.Години на хаос и нестабилност
Междувременно в Аржентина президентският пост е зает от генерал Лунарди. Помирителният му тон не се нрави на сподвижниците му и по-малко от два месеца след като заема президентския пост , Лунарди бива сменен от Педро Еухенио Арамбуру – другият организатор на преврата срещу Перон. Перонистите са подложени на гонения , прави се опит всеки спомен за Хуан Перон и съпругата му да бъде заличен. Политическият живот след ерата на Перон се характеризира с военни диктатури , несигурност и социални проблеми. Изборите в много случаи са фиктивни и вотът на избирателите се подменя. След като Арамбуру завършва мандата си, на власт идва Артуро Фрондизи, считан за модерен политик, постигнал успехи в икономически план. Фрондизи е склонен да отмени забраната върху партията на Перон и дори се среща с ръководителя на Кубинската революция Фидел Кастро и с легендарния марксистки революционер Ернесто „Че Гевара”, което кара военните да се отдръпнат от него. Кубинската революция от 1959 е разтърсила цяла Латинска Америка и идеите на комунизма намират почва в много страни от региона. Военните с традиционно крайнодесни убеждения се противопоставят твърдо на всякакво сближаване с комунистически държави като Куба. Успехите на Фрондизи в областта на икономиката му спечелват доверието на средната класа. Въпреки това размириците в Латинска Америка и кризата в Куба разтърсват и режима на аржентинския президент. Неутралната позиция на Фрондизи, както и смутовете в собствената му партия , водят до отстраняването му от длъжност чрез поредния военен преврат в историята на страната.
Новият президент Хосе Мария Гуидо заема поста около година, започвайки период на „нормализация”, след което управлението за период от 3 години е поето от Артуро Умберто Илиа. Избирането му е подпомогнато в голяма степен от армията, която не позволява на Перонистите да излъчат свой кандидат за държавен ръководител. Новият президент взема изненадващи решения – забраната над партията на Перон е отменена , както и над Комунистическата партия. Илиа предприема и друга важна стъпка за страната – установена е минимална надница с цел да се избегне експлоатацията на работниците и да се осигури стабилен доход на най-бедните членове на аржентинското общество. Образованието е сериозен приоритет на правителството, което има амбицията да премахне високата неграмотност сред населението. В икономически план режимът на Илиа постига безспорни успехи – безработицата намалява от 8,8 % на 5,2%, брутният вътрешен продукт нараства значително , а външният дълг намалява.
На последвалите избори Перонистите излъчват свои кандидати и печелят най-много гласове, което предизвиква сътресение в армията , тъй като голяма част от нея има анти-перонистки възгледи. Последва организирана кампания срещу правителството и подготовка на нов държавен преврат. Първоначално президентът отказва да сдаде властта , но виждайки нахлуващите военни в сградата му, бива принуден да подаде оставка. Още един демократичен режим бива смазан и Аржентина е изправена пред нова диктатура – новият президент Хуан Карлос Онгания , при чието управление между 1966 и 1970 се наблюдава масово потъпкване на човешките права. Онгания провежда политика на така наречения Participacionismo, според която представители на различни работни съсловия (земеделие, индустрия , занаятчийство) образуват комитети, който съветват правителството по определени въпроси. Прави впечатление, че ролята на президента в учредяването на тези комитети и членовете им е значителна. По времето на Онгания Аржентина преживява още едно кърваво събитие, останало в историята като „La Noche de los Bastones Largos”(„Нощта на дългите полицейски пръчки”) – полицията нахлува в Научния факултет на университета в Буенос Айрес , след което пребива и арестува студентите и професорите. Причината е тяхното несъгласие относно провежданите от правителството реформи в образованието. Много от тях впоследствие напускат страната. Явно е, че демократичният режим на Илия е само далечен спомен за аржентинците, които при Онгания са подложени на военна диктатура, продължила 4 години. Бунтове на студенти в Кордоба през 1969 отслабват твърдата хватка на режима.
4.Нов шанс за Перон и Аржентина
Новият президент Алехандро Агустин Ланусе прави важна крачка за съдбата на страната – поканва Хуан Перон да се върне от изгнаничеството си в Испания. Бившият аржентински държавен ръководител се завръща в родината си след 18 години изгнание, придружен от съпругата си Изабел Перон. На летището двойката е посрещната от тълпа от 3,5 милиона души и новоизбрания президент на страната Ектор Кампора, който е перонист от лявото крило (на самия Хуан Перон му е забранено да се кандидатира за президент). Близо до летището се разиграва поредният кървав спектакъл в историята на страната. Аржентинският антикомунистически съюз открива огън по членовете на лявата Перонистка младеж, при което загиват 13 души. Ектор Кампора няма за цел да заема длъжността президент за дълго – неговата задача е да проправи пътя на Перон към властта. Страната отново е в период на политическа нестабилност , което е удобен момент за бившият аржентински ръководител да се завърне на политическата сцена. Много от аржентинците виждат в негово лице спасител и надежда за просперитет на страната, какъвто е имала при първото му управление. Това е причината и за убедителната му победа на изборите през 1973 година с 62%. Постът вицепрезидент се заема от съпругата му Изабел Перон. Противоречия и омраза между самите перонисти обаче заплашват мира и стабилността. Причината е ,че перонисткото движение има лява и дясна фракция , които са в остър конфликт помежду си.
Мандатът на Перон продължава твърде кратко, тъй като той умира на 1 юли 1974 на 79 години. Отива си една от най-емблематичните фигури в историята на Латинска Америка – политик, изградил своя идеология , която има последователи и досега – няколко аржентински партии днес се определят като перонистки. Въпреки недостатъците на управлението си Хуан Перон успява да постигне значителни успехи в областта на икономиката и подобряването на условията на живот на най-нуждаещата се част от аржентинското общество. Потискането на опозицията и ограничената свобода на словото обаче са причина Перон с основание да бъде считан за диктатор. Както повечето латиноамерикански политици на своето време Перон остава противоречива личност, чието влияние се усеща и до днес в Аржентина.
След смъртта му на съпругата му Изабел се пада тежката задача да решава съдбата на изпадналата в криза държава. Неопитна в политическото отношение , тя се оставя да бъде президент-марионетка, докато истинската власт е в ръцете на Хосе Лопез Рега – министър по социалните въпроси в правителството. За разлика от Ева Перон, Изабел не се радва на популярност и обич сред народа , което я прави уязвима за военните , решили да я премахнат. Тя е свалена с безкръвен преврат през 1976 година и след като е държана пет години под домашен арест, й е позволено да напусне Аржентина, след което се установява отново в Испания.
Изабел Перон поздравява аржентинския народ. Първият президент-жена на Аржентина не успява да постигне славата и обичта сред народа, на които се радва предшественичката й Ева Дуарте.
5.”Мръсната война”
За Аржентина междувременно настъпват годините на така наречената „Мръсна война”, по време на която хиляди аржентинци биват преследвани, измъчвани и убивани, а много граждани изчезват безследно. „Мръсната война” продължава главно в периода 1976-1983 при управлението на генерал Хорхе Рафаел Видела, който застава начело на военната хунта, свалила Изабел Перон. Правителството на Видела арестува всички заподозрени в антиправителствена дейност, ограничава гражданските свободи, забранява стачките и профсъюзите. В началото на режима Видела получава подкрепа от САЩ, които се страхуват от разпространилия се из цяла Латинска Америка марксизъм. След избирането на Джими Картър за америк
Видела отстъпва властта през 1981 година, след което за кратък период от време на кормилото на властта се сменят трима президенти : Роберто Едуардо Виола, Карлос Лакосте и Леополдо Гартиери. Галтиери бива приветстван от САЩ, които вярват, че неговото управление е преграда против комунизма в Аржентина. Неспособността на генерала да се справи с икономическите трудности в страната е очевидна, което довежда до масови протести срещу управляващата военна хунта. Осъзнавайки ниската си популярност сред народа, Галтиери прави рискован ход , който ще му коства политическата кариера. Решен да заложи на патриотизма на аржентинците, Галтиери нарежда инвазия на Фолклендските острови, които са владение на Великобритания, но Аржентина счита за свои. Великобритания изпраща свои войски, които да възстановят реда, което дава началото на продължилата от 2 април до 14 юни Фолклендска война, по време на която умират 649 аржентинци и 255 англичани. На 14 юни аржентинците капитулират. След капитулацията на Аржентина Галтиери е свален от власт и съден заедно с останалите диктатори за множество убийства, отвличания и други престъпления.
6.Аржентина по пътя на демокрацията
През 1983 година демокрацията в страната е възстановена и тя тръгва по демократичен път на развитие, който продължава и днес. Десетилетията , белязани от чести преврати , грубо посегателство на човешките права и хаос в обществото, отстъпват място на демокрация и мир. Заслужава да се отбележи, че дори и днес Перонизмът в Аржентина е запазил своята популярност – настоящият президент Нестор Кирхнер също принадлежи към партия , определяща се като Перонистка.
ЧИЛИ
1. Салвадор Алиенде и „Чилийският експеримент”
В модерната история на Латинска Америка Чили е може би най-известният пример за държава, където дълги години управлява репресивен режим, а противниците на режима биват преследвани и избивани. Ключова фигура в политическия живот и съдбините на Чили изиграва генерал Аугусто Пиночет – една от най-противоречивите фигури в историята на региона и личност, оставила дълбоки следи в живота на страната.
До 70те години на 20 век Чили успява да избегне политическия хаос и насилие, които властват в съседни латиноамерикански държави. В периода 1964-1970 година начело на държавата застава Едуардо Фрей Монталва, който провежда мащабни реформи в държавата в сферата на образованието , селското стопанство и жилищното устройство. Президентът среща съпротива в лицето на консерваторите, както и на левите сили. Предстоящите избори през 1970 година изглеждат решаващи за историята на Чили. На политическата сцена се появява „Unidad Popular” – коалиция от различни политически сили , които застават зад кандидатурата на Салвадор Алиенде – лекар, който дълги години заема ръководни постове в държавата и до 1970 год има три неуспешни кандидатури за президент. По убеждения Салвадор Алиенде е марксист , а „Unidad Popular” се състои от социалисти, комунисти и радикали. Вероятната изборна победа на Алиенде тревожи правителството на САЩ – близките отношения на кандидат-президента с кубинския лидер Фидел Кастро засилват опасенията на Вашингтон , че Чили може да се превърне вън втора Куба. Въпреки, че идеологията на Алиенде рязко се различава от съветския модел и самият той открито осъжда нахлуването на съветски войски в Унгария (1956 год) и Чехославакия (1968 год) , американското правителство се намесва в политиката на Чили и се опитва да попречи на Алиенде да спечели изборите. Опасенията на Вашингтон се дължат отчасти на факта, че много американски корпорации, разработващи богатите залежи на полезни изкопаеми в страната, могат да бъдат национализирани при евентуална изборна победа на Алиенде. ЦРУ вливат средства в кампанията на Хорхе Алесандри – основният противник на Алиенде – и подкрепят стачки в минното и транспортното дело. От своя страна, американците твърдят , че кампанията на Алиенде е финансирана от комунистическа Куба. Въпреки намесата на САЩ, Алиенде печели изборите с минимална преднина пред Хорхе Алехандри.
Новият президент полага клетва на 3 ноември 1970 година , след което започва да изпълнява своята социалистическа платформа , наречена „La vнa chilena al socialismo”( „Чилийската пътека към социализъм”). Тя включва : национализация на някои от водещите индустрии(минното дело и банковото дело), администрацията ,здравеопазването, както и образованието , където тече кампания „чаша топло мляко за всяко дете”. Планът на правителството включва и преразпределение на земите( започнат още по времето на Едуардо Фрей Монталва). Другата важна задача, която си е поставил кабинетът , е значително подобрение на стандарта на живот на най-бедната прослойка на чилийския народ. За целта Алиенде предвижда да намали безработицата , като назначи хора в национализираните предприятия или в други публични сектори. Държавният глава иска да стабилизира икономиката възможно най- бързо, тъй като максималният мандат на президентите в Чили е 6 години. Икономическата програма на министър Педро Вушкович дава изключително обнадеждаващи резултати през първата година от мандата на Алиенде – 12% ръст в индустрията, 8,6% ръст в брутния вътрешен продукт, както и рязко намаляване на инфлацията и безработицата. За съжаление, правителството не успява да задържи тези нива и през 1972 година инфлацията рязко се увеличава, а основни търговски артикули буквално изчезват от рафтовете на магазините. Напрежението се покачва, когато през 1971 година на посещение в Чили пристига кубинският президент Фидел Кастро – визитата е свързана с подновяването на дипломатическите отношения между двете държави. Едномесечният престой на кубинския лидер в Чили и многото му публични изяви са причина за безпокойство в дясното политическо пространство, както и в САЩ. Сближаването между двете държави е считано за недвусмислено доказателство, че Чили е поела по пътя на Куба. 1972 година е белязана от стачки в държавата, които допълнително дестабилизират правителството. Профсъюзите постепенно се обръщат срещу Алиенде , а напрежението в държавата расте. Чилийският конгрес не одобрява водената от президента политика и близките му връзки с Куба , поради което в повечето случаи възпрепятства предложенията му.
Важна роля в съдбата на страната в този период заема САЩ. Още след избирането на Алиенде за президент, президентът Ричард Никсън нарежда на ЦРУ и на Държавния департамент да окажат икономически натиск на страната. Това донякъде обяснява и неуспеха на правителството. Назряващото напрежение в държавата повдига въпроса за военен преврат , който да свали кабинета. Рязко намаляващата цена на медта , съчетана с огромната инфлация, водят до хаос в държавата. На 29 юни 1973 година е направен неуспешен опит за държавен преврат начело с полковник Роберто Сопер. На политическата сцена междувременно се появява ново лице – началникът на армията генерал Карлос Пратс е сменен от генерал Аугусто Пиночет – военен, който до този момент стремително се изкачва във военната йерархия. През август 1973 година Върховният съд обвинява президентът в опит да наложи тоталитарна, противоконституционална управленска система.
На 12 септември Алиенде планира да държи реч, в която да предложи решение на кризата чрез референдум. Той не успява да произнесе речта, тъй като на 11 септември 1973 година правителството е свалено чрез кървав държавен преврат , оглавяван от генерал Пиночет . Президентският дворец „Ла Монеда” е атакуван от военните. Алиенде прави прощално изявление по радиото , след което се самоубива. Последните думи на държавния глава са „ЎViva Chile, viva el pueblo, vivan los trabajadores!” („Да живее Чили, да живее народът , да живеят работниците”).
Последната снимка на Салвадор Алиенде на 11 септември 1973 година – президентът разбира, че краят е близо.
Управлението на Алиенде остава в историята като „Чилийският експеримент” и опит за така наречения„социализъм с човешко лице”, различен от този в Съветския блок. Именно затова Алиенде е считан за мъченик на демокрацията и личността му и до днес е уважавана в страната. Постигането на успешен ляв модел в държавата остава неосъществена мечта , завършила трагично. В реч пред ООН Алиенде заявява: „Край със зависимостта! Край с потисничеството! Край с вмешателството!”. Левите му идеи така и не успяват да намерят своята реализация , но личността му остава символ и идеал за много южноамерикански социалисти. В голяма степен крахът на неговото управление се дължи на намесата на САЩ във вътрешните дела на държавата и категоричността й да попречи на разпространението на социализма в стратегически регион като Латинска Америка. Дали Алиенде би съумял да изгради стабилна държава ако му бе даден такъв шанс остава въпрос без отговор. Интересна е темата за американската намеса в преврата от 1973 година. Пряката намеса на ЦРУ и до днес остава спорна , тъй като някои от документите все още са засекретени, но разсекретените досега документи доказват ясно, че САЩ са знаели и одобрявали действията на превратаджиите.
Салвадор Алиенде( вдясно) и Аугусто Пиночет (вляво) – две противоречиви личности с огромна роля за историята на Чили.
2.Ерата на генерал Аугусто Пиночет
Веднага след смъртта на Алиенде е сформирана военна хунта начело с генерал Пиночет – започва един от най-трудните, както и най-противоречивите периоди за чилийския народ. Особено кървави са първите дни след преврата , когато броят на убитите и „безследно изчезнали” достига хиляди. Националният стадион се превръща в концлагер, където противниците на хунтата са жестоко измъчвани и избивани. Особено трагична е съдбата на известния певец комунист Виктор Хара, който намира смъртта си по жесток начин. По време на преврата загива и американският журналист Чарлз Хорман – смята се,че той е открил улики, уличаващи САЩ в участие в преврата, след което е убит. Събитията от онези дни са съпътствани от масови арести и мъчения, а създадената през ноември тайна полиция DINA се превръща в един от злокобните символи на режима. Новото правителство предприема драстични реформи , за да изправи на крака държавата, намираща се в пълен хаос. Решаваща в този момент се оказва финансовата и идеологическа подкрепа на САЩ. Група способни икономисти, завършили университета в Чикаго, се заемат с нелеката задача да обърнат в нов курс икономическата политика на страната, залягайки на принципите на неолиберализма. Резултатите не закъсняват и скоро инфлацията намалява драстично, а частният сектор е либерализиран. През 1982 година известният американски икономист Милтън Фридман нарича реформите по времето на Пиночет „чилийското чудо”. Въпреки че добивът на мед остава в държавни ръце, но нови пазари са отворени за частни инвеститори.Борбата с инфлацията обаче налага драстични орязвания в средствата за здравеопазване , което води до поява на епидемии от тиф и вирусен хепатит сред населението. След икономическата криза от 1982 година , министър на финансите става икономистът Ернан Бучи , който извършва редица значими реформи, сред които опростяването и намаляването на корпоративния данък. В макроикономическо отношение политиката на правителството също дава позитивни резултати – брутният вътрешен продукт нараства значително , а инфлацията спада, което спомага за стабилизирането на икономиката на държавата. В периода 1984-1990 година брутният вътрешен продукт нараства с по 5,9% на година, с най-бързи темпове от целия континент. Чили развива и стабилна политика на износ за Северното полукълбо. Надниците и семейните надбавки обаче намаляват заради големите суми, които правителството на Пиночет отделя за военен бюджет, а безработицата остава висока. Разслоението в обществото се очертава все по-явно- за сравнение , по-заможната класа от обществото е получавала 25% от националния доход през 1972 година(при управлението на Алиенде), а през 1975 година получава 50%, а работниците получават 64% от националния доход през 1972 година и едва 38% през 1977год. Това води до масово недохранване сред от половината от децата в Чили , а 60% от населението не може да си позволи минималната дажба от хранителна енергия на ден. Действията на правителството засягат и дребните и средни собственици, които биват доведени до фалит, докато в страната масово пристигат чужди инвеститори и корпорации.
Що се отнася до външната политика на страната , Пиночет подема каузата за борба. срещу влиянието на комунизма в Латинска Америка. Чили се присъединява към Операция „Кондор” заедно с Боливия, Бразилия, Парагвай и Уругвай., а по-късно и с Аржентина, които също са управлявани от военни диктатури. На 30 септември 1974 година генерал Карлос Пратс, министър , вицепрезидент и командващ въоръжените сили по времето на Алиенде, загива заедно със съпругата си при атентат. Пратс е само една от многото жертви на политически убийства в Латинска Америка. Въпреки явното потъпкване на човешките права , САЩ дълго време поддържа приятелски отношения с генерал Пиночет , издигайки го като своеобразен щит срещу инвазията на комунизма в Латинска Америка, и предоставяйки на Чили икономическа подкрепа, без която държавата едва ли би могла да просперира. Убийството на чилийския политик и икономист Орландо Летериер във Вашингтон през 1976 година обаче се превръща в международен скандал и провокира САЩ да наложат ембарго над продажбата на оръжия в Чили. Особено обтегнати остават отношенията с Аржентина. През 1978 година двете държави са на ръба на война заради териториални спорове. По време на Фолклендската война през 1982 година, Чили и Колумбия са единствените държави, които не застават на страната на Аржентина – Пиночет дори става фактически съюзник на Великобритания( оттам датира и близкото му приятелство с бившия британски премиер Маргарет Тачър). Все пак през 1984 двете държави подписват договор за мир и приятелство.
При историческата равносметка на 16-годишното управление на генерал Аугусто Пиночет безспорно трябва да се вземе под внимание грубото потъпкване на човешките права, многобройните убити и безследно изчезнали противници на режима му, както и гореспоменатите политически убийства над видни личности. След демократизацията на страната са извършени редица разследвания , които разкриват съществуването на специални места, използвани за мъчения и убийства на политически противници. Особено показателен е така нареченият Caso Degollados(„ случаят с отрязаните гръкляни”) , случил се през 1985 година. Тогава трима членове на Комунистическата партия – Сантяго Натино, Мануел Гереро, и Хосе Мануел Парада са открити в близост до летището в столицата Сантяго с прерязани гръкляни. Широкият обществен отзвук на събитието води до осъждането на няколко военни, свързани с престъплението. Трагична е съдбата и на чилийците Родриго Рохас ДеНегри и Кармен Глория Кинтана – участници в протестна демонстрация срещу правителството през 1986 година. Двамата биват запалени и захвърлени в канавка от полицаите. Оцелява 18-годишната Кармен , но 19-годишният Родриго загива. Всички тези случаи на брутално насилие „спечелват” на генерал Пиночет прозвището „кървав диктатор” – държавник , управляващ с желязна хватка , смазващ безмилостно противниците си. Въпреки подкрепата на САЩ, режимът на генерала е осъден от световната общност. През 1983 година е създадено въоръжено крило на Комунистическата партия , което организира неуспешно покушение срещу диктатора, предизвикало допълнителен хаос в страната.
3.Чили след края на хунтата
Все пак в края на 80-те години настъпва мъчителното, но успешно раждане на една демокрация. Става ясно, че пътят, по който трябва да тръгне Чили , не е нито този на комунизма, нито на военната хунта, а на едно модерно и свободно общество , отърсило се от грешките на миналото. Според конституцията от 1980 година, за 1988 година е насрочен плебисцит, който ще послужи като своебразен вот на доверие за Пиночет. Генералът губи плебисцита и е принуден да се оттегли. През своето управление той написва най-противоречивите и кървави страници в историята на страната. Новината за свалянето на диктатора предизвиква всеобща еуфория в чилийското общество, уморено от годините на несигурност и насилие. Следващите правителства на Чили успяват да укрепят страната и да я доразвият като икономическа сила в региона.
Любопитна е по-нататъшната съдба на генерал Пиночет , който до края на живота си успява да избегне тежестта на закона. До 1998 година той остава главнокомандващ на армията и доживотен сенатор – пост, който му осигурява имунитет. По време на пътуване до Великобритания по медицински причини през същата година, генералът е арестуван по заповед от испански трибунал , за да отговаря за убийствата на испански граждани в Чили по време на управлението си. Пет дни по-късно му е повдигнато обвинение за убитите , измъчвани и безследно изчезнали чилийци. След престой под домашен арест във Великобритания , генералът е освободен и се завръща в родината си, където срещу нето е образувано дело за нарушаване на човешките права. Пиночет е обвиняван и за сериозни данъчни измами, от които се е облагодетелствало цялото му семейство.
Генерал Аугусто Пиночет в последните си години.
На 23 ноември 2005 Пиночет е поставен под домашен арест поради обвинения в неплащане на данъци и подправяне на документи, както и в скриване на информация за своето финансово положение. Обвиненията са предявени, след като Върховният съд на Чили отново лишава бившия диктатор от имунитет от съдебно преследване. Проведената седмица преди това медицинска експертиза установява, че 90-годишният Пиночет е способен да отговаря пред съда. По-късно е привлечен в съда и по дела за изчезване на дисиденти.Съдебните спорове се проточват няколко години, без бившият диктатор да бъде осъден. На 25 ноември 2006 година генералът празнува 91- вия си рожден ден и прави изявление, в което поема цялата отговорност за случилото се през 15-те години на управление. В изявлението си Пиночет заявява : „Днес, когато моите дни са преброени, искам да кажа, че не изпитвам към никого злоба и че повече от всичко обичам своята родина. Признавам политическата отговорност за всичко извършено от мен. То бе направено с една единствена цел – да укрепи Чили и да се избегне разкола на страната””. На 3 декември генералът получава сърдечен удар, а на 10 декември умира във Военната болница в Сантяго. Кончината на чилийския държавник предизвиква смесени реакции в чилийското общество. Роднините на загиналите и безследно изчезнали по време на режима ликуват , докато поддръжниците на генерала оплакват своя водач. Аугусто Пиночет е погребан с почести като бивш главнокомандващ , но в страната не е обявен национален траур. Единственото правителствено лице, което присъства на погребението, е министърът на отбраната. Настоящият чилийски държавен глава Мишел Блачелет, чийто баща е сред жертвите на режима, публично отказва да присъства на поклонението. Бившият британски премиер Маргарет Тачър заявавя , че е дълбоко опечалена от смъртта на Пиночет. Така една от най-емблематичните личности в историята на Латинска Америка си отива обичана и мразена , разделяйки на две обществото дори и в смъртта си. Безспорно управлението на генерала спасява Чили от хаоса и му проправя път към икономическо развитие, превърнало го в една от най-проспериращите латиноамерикански държави. Също толкова вярно е и, че това правителство управлява с антидемократични и антихуманни приоми. Именно изпълнената с противоречие и трагедии история на Чили превръща тази страна в един от най-показателните примери за трудната съдба на латиноамериканските народи.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
През втората половина на двадесети век Латинска Америка изживява едни от най-трудните моменти в историята си - време, изпъстрено с бедност, потъпкване на човешките права и липса на надежда за бъдещето в латиноамериканеца. В днешно време гладът, нищетата и неграмотността в региона продължават да бъдат сериозен проблем. За щастие повечето латиноамерикански държави днес се управляват от демократични правителства, които водят държавите си към стабилизация и едно по-добро бъдеще. Все пак оформилият се съюз между президентът на Венесуела Уго Чавес, кубинският лидер Фидел Кастро и боливийският президент Ево Моралес предвещава поява на бъдещи проблеми в района.
Остава надеждата , че латиноамериканските държави ще успеят да се откъснат от крайнолевите и крайнодесни идеологии и да поемат по един по-добър и мирен път на развитие.
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ
”История на Латинска Америка” – Франсоа Шевалие
”Години на промяна” – Хенри Кисинджър
”Evita: The Woman Behind the Myth” – документален филм на A&E Television Networks
„Речник на съвременната история” – Дънкан Тоусън
„Енциклопедичен речник по история на – светът и България” – Димитър Вачков
http://en.wikipedia.org/wiki/Juan_Peron
http://en.wikipedia.org/wiki/Peronism
http://en.wikipedia.org/wiki/Eva_Perуn
http://en.wikipedia.org/wiki/Isabel_Martнnez_de_Perуn
http://en.wikipedia.org/wiki/Dirty_war
http://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Condor
http://en.wikipedia.org/wiki/Falklands_War
http://en.wikipedia.org/wiki/Allende%2C_Salvador
http://en.wikipedia.org/wiki/Augusto_Pinochet
http://en.wikipedia.org/wiki/Chile_under_Pinochet
http://en.wikipedia.org/wiki/1973_coup_in_Chile
http://www.fsmitha.com/h2/ch24u.html
http://www.britannica.com/eb/article-33087/Argentina
http://www.worldpress.org/Americas/1591.cfm
http://hrw.org/english/docs/2006/12/10/chile14805.htm